Близки краища

Скоро ще се приключва с много неща. Най-скоро смятам да приключа с ръчния куилт, с който не се разделям от почти два месеца. Снимката е на готовия, изцяло ръчно шит топ. Ръчното куилтване също е почти завършено, но не съм го снимала, тъй като искам да го покажа в цялост. Никога не съм имала такива взаимоотношения с нещо, което шия. Този куилт ходеше в допълнителна чанта с мен къде ли не, видя какво ли не и преживя последните няколко доста емоционални седмици с мен. Ших го и щастлива, и гневна, и нервна, и почти медитираща... Вече въобще не мога да преценя дали е хубав. Когато го показвам на някой, който не го е виждал, май се харесва. Но аз сериозно не мога да преценя. Мисля до ден - два да го приключа и да го дам на "поръчителката". Честно, не знам как да се разделя с него. Привързах се:)

И към още нещо се привързах, а скоро ще свърши. В петък беше последната ми лекция в НАТФИЗ. Предстои един последен изпит, след няколко месеца дипломна защита и с малко късмет, ще съм завършила една от най-големите мечти в живота си. Иначе казано, време ми е за нова мечта. Обичам Академията не както се обича училище, а както се обича дом - място, на което те приемат и не се срамуваш от емоциите си. Място, на което да си емоционален не е социално неприемливо, а силния смях не се упреква. Място, на което срешнах любовта си и съм страшно щастлива, че се намерихме именно там. 

Това е една от последните снимки, които съм правила в НАТФИЗ. Преди 4 години стоях на същия този прозорец на четвъртия етаж, чакайки да вляза на последния кръг на кандидат-студентските изпити. Не знам как се получи, че снимах именно тази гледка преди няколко дни. Когато се дипломирам най-вероятно ще попиша повече за Академията. Сега се чудя друго. Какво от сниманото напоследък ще снимам отново след 4 години?

Едно е сигурно - някои врати трябва да се затворят, за да се отворят други.